“В българската живопис „националната традиция” винаги е предизвиквала особен интерес. Изглежда „европейската линия”, която започва още през епохата на Възраждането, не успява да изкорени веднъж завинаги дълбоките връзки със средновековната култура. Показателно е, че подемът на „родното” започва в период, когато модерните течения от Европа вече са проникнали в нашето изкуство. Нещо повече, сецесион, символизъм и експресионизъм намират добра почва тъкмо в тази тенденция, като побеждават етнографския академизъм от началото на века. Този подем на национални тьрсения всъщност е характерен за всички млади нации в Европа. В момента, когато в началото на 60-те години у нас се разчупиха каноните на социалистическия реализъм, едно от водещите направления и в живописта, и в графиката, и в монументалното изкуство стана тьрсенето на „национален стил”. Разбира се, романтичните видения на творците за миналото и „художественият гений” на българина изиграват своята роля във формирането на тази стилова тенденция. Не трябва обаче да подминаваме и да подценяваме една друга нейна мотивировка. В периода, когато „модерното” все още срещаше много спънки, „националното” се превърна в удобна формула, чрез която живописците маскираха пробива в „академизма”. По един или друг начин те се ориентираха към иконата и фреската, към ярката цветност на народните тъкани или пластиката на възрожденската дърворезба. Този масиран натиск доведе до сериозни пластически открития, които вече официализираха и легитимираха много от новите насоки в нашето изкуство.
Григор Спиридонов беше един от малцината, които възприемаха идеята за „националния стил” не като фасада, а като сериозна творческа съдба. Вече тридесет и пет години неговите картини се градят по принципите на средновековната живопис. У него се срещат „цитати”, но по-важното е, че той се проникна от спиритуализма на Средновието, в него той потърси примера на светли личности като Йоан Кукузел, Теодосий Търновски, Патриарх Евтимий, Патриарх Йоаким… Тази поредица от двадесет платна е посветена на Велико Търново, възприет като крепост на духовността на българите, на тяхната съпротива на чуждото робство, като знак на жертвоготовност. Ето защо наред с архитектурните конструкции и може би далеч по-важни от тях са образите на светите българи, сякаш мощите им все още вдъхновяват хълмовете на града и неговите обитатели. Сякаш Григор Спиридонов броди сред сенките им в един град-видение, където на всяка крачка блика история, където всичко е просмукано със страдание и възторг, където изкуството е израз на духовно съвършенство, а не само естетическо постижение.
От гледна точка на стиловата позиция тази живопис не може да бъде упрекната в пряко подражание на средновековни образци. Традицията не е възприета като стилов модел. Тя е пречупена в индивидуалността и в душевността на художника и някак странно модерните пластични решения отекват с иконописни внушения. Както и в иконите очите на персонажите са като магнити – те привличат погледа на зрителя, макар че техният поглед е отправен навътре, към вътрешния им свят на високи идеи. Както в иконите лицата сякаш греят озарени от вътрешната светлина на чистотата и знанието, вдъхновението и таланта.
„Реквием за Търнов” е озаглавил Григор Спиридонов своята живописна серия. Всъщност това е реквием за българския дух – съзидателен и талантлив, чист и възвишен.”
Иван Маразов