Никога не съм мислил, че ще завърша този ръкопис, че той дори може да стане книга. Оцеля по чудо. Започнах го преди 50 години в емиграционния лагер „Трайскирхен” край Виена. Някои въпроси и отговори останаха за по-нататък. Вероятно съм осъзнавал, че един ден ще се върна към тях отново.
После, когато вече бях в Америка, продължих да пиша – мъчех се да си обясня случилото се. Но онова, заради което бях избягал, вече губеше значение и – спрях. Бях свободен, бях в мечтаната страна и исках да стана и станах богат – всичко друго избледня…
Винаги съм смятал живота си за уникален, исках да го живея (и тогава, и сега – след половин век) така, както аз смятах и смятам, че трябва, а не както някой ми каже, заповяда или принуди. Точно затова – вече тук, в България, реших, че трябва да се върна към спомените си, към преживяното, към предизвикателствата, към полетите и паденията, и най-важното – към непресекналата ми жажда да откривам, да градя, да печеля (но и всички до мен да печелят).
Не се чувствам виновен за нищо.
Исках да полетя и да постигна мечтата си.
Успях, но с годините в Америка, а и сега, осъзнавам цената. Не финансовата – другата, която плащаш не през банките…
Дългото завръщане е неизбежно, ако прокуденият беглец започне да се „рее между земята и небето“. Да търси спокойствие и смисъл между два бряга – тук и отвъд океана… Освен ако не изгради своя стълба към небето. Парите, богатството и облагите от тях са тук и сега – докато си жив. Но ако след смъртта ти не оставят неизличима следа, те са нищото, което те превръща в нищо след нея.
Когато се изкачвам по моята стълба към небето в Стълпище, когато човешката глъч изчезне и чувам само тихите пориви на вятъра, паралелът между земята и небето като между двата бряга – България и Америка, е неизбежен. От Калифорния до Стълпище – колко далеч и колко близко! От стъпалото, до което съм стигнал, виждам как превръщаме това запустяло някога място в райска градина. Съзнавам, че няма да бера в моя живот плодовете на това, което правя сега. Засаждаме орехи и знаем, че ще дадат плод след 7-8 години. Садим нови лозя, а от гроздето им ще мога да направя вино едва на шестата година. И след това трябва да минат още 3-4 години, за да остарее.
Каква перспектива за дълъг живот!
От покрива на новата ми къща в Стълпище хоризонтът сега изглежда сякаш по-ясен: като нова мечта и като всичко, което искам да направя. И да оставя след себе си.
Не само тази книга…
