Незнайно откъде дошлият вирус драскаше по гърлото ми като къртица. Кашлях. Вътрешностите ми се раздираха. Сълзи течаха по бузите ми, квасеха шията и стигаха чак до корема. Тялото ми се тресеше, а костите пукаха. От време на време драскането спираше. За кратко или за по-дълго, но после отново започваше – като бясно животно довличаше всички дяволи да се наситят на нещастието ми. Вземах десетки прескъпи лекарства. Правех инхалации. Нищо не помагаше. Нямах сън. Нямах ден. Хората ме гледаха като охтичав. Избягваха присъствието ми.

И когато вече си мислех, че кашлицата ще ме умори, един приятел, раздразнен от непрестанното ми бухане, рече: – Абе, шантав, купи си сода бикарбонат, сода за хляб, измий си някой пръст, потопи го в кутийката, бръкни си в гърлото и търкай, търкай… Ще се отървеш. Старо, изпитано средство, променя средата, убива вируса. Направи го.

Изтърчах до бакалницата и си купих спасителното пакетче. Измих си показалеца и бръкнах. Задавих се. Впрочем и пръстите на докторите, които също бъркаха в гърлото ми, но така и не откриха защо кашлям, предизвикваха в мен гърчове, от които можех за миг да изхвърля всичко от себе си…