Дамата трябва да беше на шейсет-шейсет и пет години. Гледах я, изтегнат на един шезлонг срещу басейна в гимнастическия клуб, разположен на последния етаж на модерна сграда, от чиито огромни прозорци се вижда цял Париж. Чаках професор Авенарий, с когото от време на време се срещахме тук и разговаряхме за едно друго. Но професор Авенарий се бавеше и аз гледах дамата – сама в басейна, потопена до кръста, тя не сваляше очи от младия инструктор по анцуг, който, изправен над нея, й даваше урок по плуване. Вслушвайки се в напътствията му, тя опря ръце на ръба на басейна и започна усърдно да вдишва и издишва. Правеше това сериозно и прилежно. Създаваше се впечатлението, че от дълбините на водата се разнася гласът на стар парен локомотив. (Днес този идиличен глас е вече забравен и бих могъл да го опиша на онези, които не са го чували, само ако го сравня с дъха на възрастна дама, вдишваща и издишваща на ръба на басейн.) Гледах я, напълно запленен. Бях завладян от сърцераздирателния комизъм на ситуацията (инструкторът също го долавяше и крайчетата на устните му потръпваха), но някой ми каза нещо и отвлече вниманието ми. Малко след това, когато поисках да подновя наблюдението си, урокът беше приключил. Тя вървеше покрай басейна по бански и когато се отдалечи на четири-пет метра от инструктора, се обърна, усмихна се и му махна с ръка. Сърцето ми се сви. Усмивката, жестът бяха на двайсетгодишна жена! Ръката й бе политнала с прелестна лекота. Сякаш ей така, на игра, бе хвърлила на любовника си многоцветен балон. Усмивката и жестът пазеха чара, който лицето и тялото вече не притежаваха. Това бе красотата на жест, удавена в некрасотата на тялото… Почувствах се странно развълнуван. И в съзнанието ми се появи името Агнес. Никога не бях познавал жена, наречена Агнес.