„Човек не би могъл да възпроизведе България или някое късче от нея за казино в Лас Вегас. Тя е твърде сложна, твърде самородна. Не би било достатъчно да изкопира позлатените куполи на параклисите, клекнали току пред жилищните сгради, или римските колони на фона на небето. Мисля си например за едно празно парче земя на североизточния нос на полуострова в стария Созопол. Дълго време никой нищо не е построил там; вместо това по цяло лято из пресъхналите му вади цъфтят макове. Мисля си за полята от макове, нашарени със синьо-лилава лупина, покрай магистралите. За една синя риза, оставена в дъжда и прахоляка на края на селото. Също за белия равнец в поляната до Гела, който две старици беряха заедно с другите му цъфнали братовчеди, за да направят планински чай – сякаш човек би могъл да изпие самия пейзаж в димяща чаша. Обмисли това, Пруст. За гълъби, търсещи храна между калдъръма на манастирския двор; гълъбите са навярно на осем години, манастирът – на повече от хиляда. Или за пътища, виещи се през клисура, кацнала колебливо на южната граница, за скали, осеяни тук-там с цветя и по-често с пещери. За костенурка (унесена в отшелнически размисли) по крайчеца на една странджанска гора.“

Елизабет Костова, авторка на романите „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“