Царската тема у нас все по-отчетливо надживява тенденцията да бъде разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Въпреки липсата на социални предпоставки в периода до 1944 г. тя запазва особения си характер както обществено, така и медийно. След Втората световна война „царското“ е поставено под почти пълно запрещение, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори.
След промените от 1989 г. именно тази табуизация на темата я превръща в първостепенна и интересна. Особено в издателския бранш обаче покрай появата на поредица ценни и интересни книги на пазара се роят стотици второстепенни, дилетантски обработени и полиграфически некачествени издания. Заблуден от масовостта и декларативността на повечето текстове, през последните над двайсет години читателят остава с впечатлението, че царската тема е от компетенцията на всеки доброжелател или отрицател, без тя да изисква типичната за всяка друга област на познанието задълбочена експертиза.
Отминалото десетилетие показва сериозна промяна на горната практика и успява да нареди „царския въпрос“ сред важните теми на съвременната ни историография.
„Царското“ най-сетне трябва да намери мястото си не извън скобите, а в изследването и тълкуванието. Наследството на „царска България“ изглежда относително ясно или поне така ни се иска, доколкото предпочитаме знанието и еволюцията пред цензурата на внезапните пропадала и възходи. Може би постепенното отдалечаване от онова време ще подпомогне процеса на консолидация на нацията около познанието, а не около повърхностната страст. Предложената монография има за цел да систематизира  познанието и да подпомогне дебата.