Българските кръстоносци са толкова неотразими, че съумяват да увенчаят всеки свой набег със свещена кръв. При това не нападат из клисурите на Балкана. Не се промъкват нощем. Атакуват денем, право в Цариград или в други важни градове на Отоманската империя. На щурм се хвърлят винаги по двойки – отреденият за подвиг и неговият сподвижник, който трябва да стане свидетел за понесените от „помазаника“ страдания и да върне тялото му за свети мощи. Подготвеният за подвига влиза джамия или в турско съдилище в деня и часа, когато вътре има много хора. Домогва се до паша или кадия. Не е опасан с бомби, не носи дори кама, защото не иска да убива, а да бъде убит, след като духовно победи овластения мюсюлманин.