„Върнете ми държавата.“ Култовата реплика на внука на Тодор Живков – Тодор Иванов Славков, по време на участието му в реалити шоуто „Биг Брадър“, успя в началото да ме ядоса. Когато поразмислих, стигнах до извода, че човекът е прав – средностатистическият българин при комунистическото управление не беше гражданин, а поданик, следователно държавата не беше негова. Тя беше на Партията, на хората, които олицетворяваха системата и контролираха обществото, на внука на Тодор Живков. Това изказване на наследника на Първия – в същността си банална подигравка с нацията ни – ме мотивира да си припомня и да опиша впечатленията си от времето на комунистическото управление.
Видяно от очите ми и усетено в емоциите ми от около 1965 година до ноември 1989 година. Това са мои виждания и разсъждения, които почиват върху исторически факти, статистика и документи, допълнени от натрупания ми опит като историк и гражданин (поданик) на България. Въпросът за правилната оценка от българското общество за управлението на Комунистическата партия през периода 1944 – 1989 година е особено важен за българската история. Изпълнен с митове и легенди, силно повлиян от неуспехите на прехода и „затворените“ български и съветски архиви, той продължава да разделя българското общество, стимулира емиграцията („Какво да правя тук, където не може да се търси промяна“) и е основна пречка за намиране на обща националнообединителна идея. България (заедно със Сърбия) се оказва държавата, в която носталгията по комунистическата диктатура е най-силна в Европа – според официалните допитвания на различни родни и европейски социологически агенции всеки трети българин изказва съжаление за рухването на социалистическата система (няма друга държава, която след 1989 г. да е издигнала паметник на своя диктатор).