Моята изстрадана и премислена история на Втората световна война се опитва да навлезе в “Третата истина на Ничията земя” между двете фронтови линии, макар там да дебне опасността от попадане “под кръстосан огън”. Ако на някого не допада тази “другост”, то ще има правото да разкаже своята, надявам се, неподправена история, защото в науката само авторът е в единствено число, а гледните точки и историите винаги са в множествено. Като потърпевш от някогашните назидания, аз няма да размахвам заканително пръст на несъгласните: “Чети, защото е било ето точно така!”
В хода на поредната Руско-турска война на 10 май 1773 г. генерал Александър Суворов избързва с дръзко форсиране на Дунав и отрядът му след седмица превзема укрепения град Тутракан. Младият пълководец докладва вдъхновено на командващия: “Слава Богу, слава Вам, Тутрукай взять и я там!” Ядосан от проявеното своеволие и неспазването на съставения оперативен план, фелдмаршал Пьотр Румянцев Задунайски настоява да бъде сурово наказан от военен съд поривистия военачалник. Екатерина II Велика обаче драсва с височайшата си десница кратката резолюция: “Победителя не судят!” Така императрицата изразява писмено една историческа закономерност, която никой не смее да оспорва. Тя удостоява генерал Суворов с ордена “Св. Георги” и дава тласък на даровития пълководец към бъдещето му на генералисимус.
Победителите не само не ги съдят, но и те диктуват посвоему и задкулисно на Историята от висотата на недосегаемото си положение, а мнозинството историци предпочита за удобство да ги следва покорно. Правейки История, другият генералисимус Йософ Сталин държи да я пише “по собствен вкус”: “Историята е забравяща дама, но това не е страшно. Важното е тя да има добри секретари. А ние ще бъдем добри секретари.” И така се стигна до “Десетте сталински удара” с решаващ принос за победния изход на Втората световна война. Същевременно вождът признава със съжаление в тесен кръг, че е останал “недоучен” семинарист: “Какво да се прави, не на всички им е писано да са академици.” /Георги Марков/