Това издание е окончателна редакция на „Български хроники“

КРАТКО ПРЕДИСЛОВИЕ
НАУЧЕН ТРАКТАТ ИЛИ ПОЕМА

Оттук нататък, читателю мой, трябва да внимаваме – навлизаме в опасна зона.

Древната ни история е обвита в мъглата на митовете – може да ги доизмисляш, може да ги доукрасяваш;

възрожденците ни са обрамчени с ореоли – може да ги лъскаш възторжено или да ги човъркаш дребнаво;

оттук нататък няма митове, няма ореоли, личностите са почти живи, ей ги н? – само на крачка пред нас, само век е минал…

Рискованото ми начинание – да напиша сам цялата история на България – стана съвсем рисковано,

защото ако древната ни и възрожденска история е била пренаписвана и нагаждана всеки път към интересите на властващата политическа сила –

то какво да кажа за историята ни след Освобождението от турско робство?

Тази история е била пренаписвана и нагаждана несравнимо по-грубо, защото е пролог към времето, когато през втората половина на ХХ век в България властваше една партия

и като всяка тоталитарна партия тя обявяваше не само настоящата, но и предшестващата епоха за своя история:

историята на Българската комунистическата партия се представяше за история на България.

***

От робството ние излизаме като възкръснали, с жажда за свобода, надъхани с надежди и оптимизъм, енергични и единни, вдъхновени от един общ национален идеал.

Духовната трагедия се случи по-късно. Националните катастрофи разсипаха България не само икономически, не само оръфаха територията ?, това бе по-малката беда – пречупен бе духът на българския народ: нямаше я предишната вяра в собственото му възкресение, убита бе вярата в собствените му сили, рухнаха идеалите му, залязъл бе оптимизмът и стремежът му към щастие, помръкна веселостта, погребан бе смехът – българският народ стана народ мрачен, зъл и жесток, склонен към братоубийство, скептичен и инертен, безразличен към собствената си съдба, болен народ, изпаднал сякаш в кома, в дълъг летаргичен сън, от който вече век не може да се събуди.

С. Ц.