Не трябва непременно да сте колоездач, за да харесате този роман. Това дори не помага. Помага обаче желанието да се гмурнем в метафората на спорта и в нейните дълбини да откнрием бисерните перли, скрити в черупката на човешкото: победите, но не само онези големите, олимпийските, а и всекидневните, като умението да се погрижиш за усмивката на болното си дете.
Този роман ни напомня да се наслаждаваме на миговете щастие, колкото и да се чувстваме негодни за този различен днешен свят, забързан, невнимателен и настървен. Подсеща ни да не пропускаме минутите покой, когато паметта е бистра, а повърхносдтта на живота е гладка като огледало. Вкарва ни в скоростния тунел на надпреварата – основно със себе си, естествено – готови да повярваме, че яростното състезание е начин да надбягаме миналото. Очертава границите на приятелството, спортсменството, лоялността, саможертвата, грижовността, страстта, изкуплението, добротата. 
Крис Клийв ни кани в пролуката между състезателния и реалния свят. Там, в това междинно пространство, усещаме покой, притихнали и смирени. Най-сетне сме никой, tabula rasa. Най-сетне разбрахме, че единственият начин да понесем живота, е да го приемаме, разделен на части.