Да се опитваш да поддържаш добри отношения с комунист, е като да ухажваш крокодил. Не знаеш дали да го погъделичкаш под брадичката, или да го халосаш по главата. Отвори ли уста, не можеш да разбереш дали се опитва да се усмихне, или се кани да те нагълта наведнъж.

През 1946 г. Уинстън Чърчил е повален гигант. Избирателите са му обърнали гръб, наложило се е да напусне безславно конференцията в Потсдам, съдбата на света вече не зависи и от неговите решения. Но Чърчил нямаше да е велик държавник, ако просто се беше пенсионирал – в Сталин той вижда същото, което е видял в Хитлер през 30-те години: неутолима жажда за власт и пълно презрение към човешкия живот.

През 1946 г., без да е овластен политик, Чърчил произнася две речи, с които обръща посоката на историята и спасява Европа от комунизма – или поне западната ѝ част. Първата е прочутата му реч във Фултън, Мисури, където оповестява разделянето на Европа от Желязна завеса и призовава за силен англо-американски съюз. Във втората, произнесена в Цюрих, Чърчил говори за безпрецедентно помирение между довчерашните смъртни врагове Франция и Германия, които да станат основа на силен европейски съюз.

След тези речи светът се променя. Предстоят блокадата на Берлин, първият ядрен опит на СССР и в крайна сметка началото на Студената война.

Но Европа оцелява.

В своята книга лорд Алън Уотсън описва подробно скритата история зад тези две речи, реакциите на световните лидери към тях и значението им за съдбата на Европа.