Във „Вкусовете на живота“ (2013) героини са майките, лелите, бабите… Голяма част от действието се развива в кухнята, с аромати и вкусове, но смесени с вкусовете на живота, понеже идват от историята и културното наследство. Атрактивен, емоционален роман, следващ стъпките на „Истанбул беше една приказка“. Марио Леви тръгва на ново пътешествие, проследявайки историята чрез ястията на предците, мигрирали от Иберия в Османските земи през XV век. Авторът не се колебае да даде и рецепти. Защото е готвил тези ястия многократно и ги е споделял с близките си така, както ги е научил от баба си. И тук пътят води в дълбините на османската кухня. Това обаче не е готварска книга, по-скоро напомня на семеен албум. Истории, спомени и легенди се разказват в тъжно-хумористичен стил, също както самият живот. Във „Вкусовете на живота“ авторът ни кара да осъзнаем простичката истина, че храната е важен инструмент за изграждане на културата и пренасянето ? за бъдещите поколения. И да се замислим създава ли се социална памет чрез споделяне на радости, щастие, болка и тъга извън семейната трапеза?
Не мога да изкажа с думи колко се развълнувах, докато четях написаното от вас. Върнахте ме към отминали места и мигове, които смятах, че съм забравил. Казвам, смятах ги за забравени, но както знаете, човек никога не може напълно да изтрие преживяното от паметта си. Само понякога избира да не помни. Неволно или нарочно. Съзнателно или несъзнателно. За да се избави от проклятието на миналото. И да се предпази. Добре сте направили, че сте писали. Но защо сте се задоволили само с толкова? Тетрадките, които притежавате, ме подтикват да ви кажа, че с още малко труд щяхте да напишете роман. Писането на книги не е единственото смислено занимание, разбира се. Съществува самият живот, историята на сърцата ни. Онова, което сме научили от нашите битки, нашепващи, че някои загуби могат да станат победи. Имаме и съвест. И стремеж да опознаем самите себе си. Нима това не ни напомня, че има толкова много смърти, животи и спомени, които не бива да забравяме! Тъгата по местата, от които сме се откъснали, раните от завръщането ни към себе си…
