“Тази книга се казва “Умопомрачения”. Умопомрачения в множествено число. В това множествено число няма нищо недопустимо. В него няма нищо тревожно. Особено ако става дума за любовни умопомрачения. Мъжът и жената достигат сякаш до някакви умопомрачения; умопомрачения в множествено число като че ли са по-подходящи от едно-единствено умопомрачение. Но в следващите два разказа става дума за действително умопомрачение – от тези, които сериозните речници определят с израза “загуба на здрав разум.”
Из предговора на автора
“Умопомрачения” (1925) са считани за ключово произведение от така наречената “клинична част” на библиографията му, в която звучат ясно отгласите от кризите на писателя, предизвикани от неврастенията, негова спътница за цял живот. В двата разказа, съставляващи корпуса на творбата: “Думите. Церебрална драма” и “Ева и Кики. Семейна драма”, Байон изследва границите на лудостта и езика с помощта на две истории, лишени от всякакви орнаменти, с най-обикновени персонажи. В тях хуморът и страданието се свързват в общ глас, а отчуждението, загубата на смисъла и опитите за възстановяването му са основни теми. Пред читателя се разкрива цял един свят, разположен на “неясната, неуточнена, но неизменна граница, прокарана между лудите и онези, които не са луди.”
Мишел Фуко, “Литературата и лудостта”
Андре Байон (1875 – 1932) е един от най-ексцентричните, иронични и сензитивни писатели във франкофонската литература, получил признание във Франция и Белгия като оригинален стилист благодарение на творбите си с автобиографичен елемент “Историята на една Мария” (1921), “Един така обикновен човек” (1925), “Ухолезата от Люксембург” (1928), познати и на българския читател. Определят го като предтеча на екзистенциализма, а сюрреалистите припознават в него своя сродна душа.