Малцина са хората, които държат книга до възглавницата си. Жените може би все още, но мъжете – почти никога. Списания, вестници, а най-често им е подръка дистанционното. Такива са времената. Хората не осъзнават, че с книгите създават образа на мечтите си, че с четенето развиват и поддържат въображението си, докато телевизията им натрапва образи. Образите, които създаваме, докато четем книги, са си наши собствени, а по телевизията гледаме чуждите. Телевизионните програми са насилие върху света на мечтите ни. Всички картини, които гледаме, си проправят път до подсъзнанието ни, затова сме все по-разсеяни и неспокойни. Образите на съзнанието ни са образи на ужаса.“, Горан Войнович
Откъс от романа „Смокинята“ на Горан Войнович
Комисар Ристо Марянович посрещна бъдещия управител на горското стопанство Александър Джорджевич през 1955 г. в Буйе така, както подобаваше в неговия край. Той постла бюрото в кабинета си и постави отгоре му всички вкусотии, които жена му Йована беше донесла със себе си от Ужице. Прословутият ужишки каймак, дуван чварци, сурова наденица, бекон, люта кайсиева, всичко това очакваше Александър, който наистина беше пристигнал от братска Словения, но съдейки по името му, беше човек от неговия край, с когото ще може да се размени по някоя дума на родния език. Ристо едва беше заел както трябва мястото на комисар в Северна Истрия, а вече изпитваше носталгия по родния край и бе разбрал, че в скъпата му Югославия живеят и чужденци, които въпреки почти разбираемия им език, все пак си остават непонятни. Странни бяха тези хора, тук в Буйе. Ристо гледаше да ги избягва и вместо да им диша във врата, да включва подходящите в партията, а неподходящите да изключва от обществения живот, оставяше ги да вървят по собствения си път и се стараеше да имат колкото се може по-малко вземане-даване с него, а той на свой ред с тях. Щом му съобщиха, че от Любляна ще дойде млад мъж на име Александър Джорджевич, новината го зарадва така, сякаш му бяха съобщили за посещение на Йосип Броз – Тито.