Иван Вазов нарича втория си роман “Нова земя” (1896), защото сега българският свят става напълно различна реалност. Бълария е “нова земя”, в която приижда новият народ, оставил старата си земя, за да изгради новото си битие. Метафората на великия писател е впечатляваща, макар и малко парадоксална, но всъщност е съвсем точна. Защото по своя мащаб и историческа важност възстановяването на българската национална държава и нейното устройване по модерен образец е като велико преселение. Този път това преселение е във времето, а не в пространството, но последиците му са почти същите, каквито е донесло пространственото преместване на народите. В новата земя идват предишните хора с предишните си представи, начин на мислене, нравственост, традиции, обичаи, но някои от тях вече не им са необходими и те ги изоставят, забравят ги, за да се нагодят към условията, които “новата земя” им налага. Тук те идват, но без своите предишни водачи. Повечето от тях са загинали, но дори да бяха оживели, нямаше да са им необходими. Защото целите са други. Идеалите също.
“Нова земя” е нов тип роман. Той е политико-публицистичен, роман за властта и бита, за усилията на човека да работи за своята държава. Отечество и народ.
Затова и продължава да е естетически значим и интересен и за днешния читател.