Неговото дело ще чака още вдъхновената преценка, която му се дължи. Неспокойните години не са атмосфера за едно пълно, дълбоко проучване, достойно за него. Нашите спомени днес не идат с тая претенция. Те са само материал, свидетелстване, отговор на въпроси, които всеки от нас е отправял към себе си. Какво ни даде той? Какво остави на поколенията след себе си?

Преди и над другото той ни показа как се обича отечеството – всичко, което се събира в тая дума: земя, хора, история, традиции, съдба. Обич, може би донякъде елементарна, стихийна, пламтяща, неизчерпаема, сляпа, но която и когато греши, блести с трагична чистота, защото е обич, а не омраза. Донесе ни патоса на тази обич – пълнозвучен, развихрен, завладяващ, непознат на българската реч до него освен у Паисия, изпълни с тоя патос стихове, проза, пиеси и достигна на места върховете на ботевското вдъхновение:

О, бесило славно,
по срам и по блясък ти си с кръста равно!

КОНСТАНТИН КОНСТАНТИНОВ