Той и тя седят на инвалидните си колички в резиденцията за възрастни хора “Есенна радост”. И двамата гледат апатично пред себе си. Изведнъж прозвучава музика, двамата скачат и са отново млади. Така между настояще и минало преживяват различните възрасти в заедно прекараните десетилетия от брака си. Щастливи моменти, наранявания, възторзи и провали – всичко се слива в едно. Накрая се връща и любовта.
Това е майсторско произведение на Петер Турини за нематериалността на времето. Мястото действително е представено с пестеливи средства. Голо помещение и един високоговорител, от който се чуват два гласа. Само един човек допуска още Турини на сцената: малкия внук, детето, което със своите въпроси и със своя смях сочи към бъдещето.