Казвам се Гергана, ама сички ми викат Кметска. Я съм от едно северозападно село. И съм кметска, що баща ми е кмет, преди него и деда̀ ми е бил кмет, а съ̀га ме гласат и мене, ама има още леб да едем, докато станем. То не е и много убаво да едем кой знае колко много леб, че че станем дебела, ама такава е приказката.

У Северозапада отдавна нема живот, камо ли живи ора, але па у наше село. Ама я реших да останем. Абе не че реших, ама така се случѝ. И я съм се била кметската. Така ми и вика̀ха от малка. И се съм си правѝла кво съм си сака̀ла. У училище ако некой ми пише двойка, на другия ден му се не връщаше козата от паша. Или му не даваха леб у магазина на пирон. Така завърших пълна отличничка. Ако некое дете ми речеше нещо на̀преко, му се виждаше тесно селото. Ако не сакаше да си игра с мене, макя му и баща му го кара̀ха насила. И ги водат и викат, че они вече сакат да си играме. И они, децата ревеха, като ме видеха, ама си игрaат с мене, нема кво да прават.