Като зеница свих се, твърде късно
към този свиреп блясък пригодена,
И, вече на земята, жаркото си чело
Прислоних на ръката.
След това
моето име се разпадна по-бързо
от нежната плът в гъста горчивина.
Забравила съм да броя, дишам
И се обръщам. Бях празнина,
Бях тъмен облак на своето движение. Така
Дочаках влажното докосване на мокра глина,
което изпълни ме безстрастно, както водата
нечия следа върху напуснатия пясък.
И сега какво знаеш за мен? Само нещо
За краткото желание да надживея себе си,
Само едно движение, може би плач, и форма,
Запечатана без намерение, във бързина.
И как да ти кажа, че съществува
Място, където по-реална от гласа съм,
Който желае да ме пороби, по-силна
От светлината, във която ти ме виждаш?
Мислиш ли, че ме познаваш? Докосни
Свободно това рамо: мен ме няма.
А моето докосване по-леко е: ето
Вече не си онзи отпреди малко. Знам те,
Горя на твойто рамо, преди огъня.
Преди пепелта, и преди и след всичко.