Иван Вазов пише „Епопея на забравените“ в периода 1881–1884 г. в Пловдив. В този поетичен цикъл той включва 12 оди, с които възпява избрани личности от българската история. Чрез подвизите на Левски, Бенковски, Паисий Хилендарски, Раковски и други Патриарха на българската литература призовава към събуждане на колективната памет, защото тъкмо тя е върховен гарант за историческото ни съществуване. Девет гoдин тойскита се бездомен, без сън, без покой,под вънкашност чужда и под име новои с сърце порасло и за кръст готово,и носи съзнанье, крепост, светлинана робите слепи в робската страна.Думите му бяха и прости, и кратки,пълни с упованье и надежди сладки.Говореше често за бунт, за борба,кат за една ближна обща веселба,часът на която беше неизвестен;изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,участник да стане във подвига свят;всяк един слушател беше му и брат.В бъдещето тъмно той гледаше ясно.Той любеше свойто отечество красно.