“Достойно ест” – това са поетите на България, увековечили нейния образ чрез мощта на българския дух и слово. За да ни има и през XXI в., техните стихове-прозрения трябва да са част от веруюто и националното самочувствие на всяко следващо поколение. Тревогата и надеждите ни са отправени къ тези, които днес са в училищата и университетите.

Появата на Петко Славейков и Иван Вазов – един до друг, един след друг – е шанс с изключително значение за развоя на новобългарската поезия през XIX век. Близостта е очевидна и тя налага своя отпечатък върху основното, което характеризира както житейската им съдба, така и формите на тяхното присъствие в националния живот.
След Петко Славейков не друг, а Иван Вазов е поетът – колкото и големи да са различията в техния творчески натюрел, а и да са налице видимите им разминавания като съвременници, – който в продължение на няколко десетилетия превръща стиха в своя територия, поглъщаща изцяло както емоционалната ум енергия, така и битово-житейските му задължения и повседневно присъствие. Вазов се превръща в трубадура, неотменно възпяващ съдбата на българското племе и хубостите на българската земя.