ЖИВОТЪТ Е ТОВА, КОЕТО ЧОВЕК ПОМНИ И КАКТО ГО ПОМНИ, ЗА ДА ГО РАЗКАЗВА
За заглавието. В оригинала то е „Vivir para contarla“. В интернет от години шестват най-различни преводи: „Живея, за да разказвам“, „Живот за разказване“ и други. Никой от тях обаче не предава точно наслова на творбата. В случая особената дума е „contarla“, която означава „да ГО разказваш“ („да разказваш“ е „contar“) – живота си, това, което живееш. Затова заглавието е преведено както е написано от автора.
За съдържанието. Няма книга на Гарсия Маркес, която да може да се преразкаже или поне да се обобщи с няколко изречения. От тези спомени читателите ще научат защо не е завършил право, макар да е можел, защо и как е станал журналист рано (страст, която не го е напуснала никога и се е отразила и на художествените му произведения), за другата му страст, художественото писане, за неговата непреклонност спрямо истината за събитията, кои са прототипите в „Сто години самота“, откъде е историята в „Любов по време на холера“, подробности за перипетиите около ранните му произведения и още много неща за неговия живот и за живота на предците му.
Разбира се, в „Да живееш, за да го разказващ“ има и доста от характерния закачлив хумор на писателя. По-долу например той просто наминава, за да поздрави главния редактор на вестник „Еспектадор“.
След като разменихме сърдечни прегръдки в стила на доброто столично възпитание и споделихме бегли коментари за най-важната новина за деня, той ме хвана под ръка и ме отведе настрана от сътрудниците на редакцията. „Слушайте, Габриел, една дреболия – каза ми той с неподозирана простота. – Защо не ми направите услугата да ми напишете малка редакционна статия, която не ми достига, за да приключа броя?“ Изобрази с палец и показалец височината на половин чаша вода и заключи:
– Ей толкова голяма.
По-развеселен от него, аз го запитах къде мога да седна и той ми посочи едно празно бюро със стара пишеща машина. Настаних се, без да питам повече, намисляйки си подходяща тема, и останах там, на същия стол, на същото бюро и със същата пишеща машина, през следващите осемнайсет месеца.
И:
С течение на времето и с възможностите да имам хубава музика вкъщи, аз се научих да пиша с музикален фон, съответстващ на това, което пиша. Ноктюрните на Шопен подхождаха за спокойните епизоди, а секстетите на Брамс – за щастливите следобеди. В замяна обаче в продължение на години не слушах Моцарт, откакто си внуших идеята, че Моцарт не съществува, защото когато е добър, той е Бетовен, а когато е лош, е Хайдн.