„Както е известно, сивото бе основният цвят на Източния блок. Устойчиво и неопределено, сивото беше еднакво подходящо за прибори за храна и за бетонни сгради, цели улици и обширни парадни площади. Това обстоятелство придаваше на цвета дори и в минимални мащаби нещо посвоему монументално.“

Млада жена предприема пътуване към „стоманеното сърце на Русия“ – Магнитогорск, този митичен град в Урал, роден върху чертожния лист и построен на два континента. В някогашната забранена зона се намира най-големият металургичен комбинат в света, гордостта на Сталин. Героинята посещава баща си, електроинженер на нов промишлен обект, и се подлага на своеобразен експеримент на монотонността, докато Русия се изправя пред нея не просто като емоционално, а като метафизично предизвикателство.

Антон Вермут се е променил, дъщеря му го усеща незабавно. На работната площадка цари парализиращо бездействие, изолацията на малката група германски специалисти, еднообразието и безмълвният гигантизъм на снежния пейзаж създават постоянно усещане за нереалност и безсилие, което доминира мислите и чувствата. В повсеместната сивота цветовете се губят, а с тях изчезват и формите. Стари рани се отварят – миналото не може да намери покой в този град-герой от Втората световна война, излял стоманата за всеки втори танк и всеки трети снаряд, пратен по войските на Вермахта. Всеки един от немската група е кармично свързан с Русия под някаква форма, всеки по различен начин се опитва да противостои на руския бяс, да запази менталната си и физическа цялост, не всички успяват.

„Черно-белият“ роман на Марион Пошман до последната си страница остава верен на дуалността, заложена в заглавието му, и изважда на преден план контрастни двойки като Германия и Русия, човек и природа, одушевено и неодушевено, реално и фантастично, вътрешно и външно, свое и чуждо, и техните сиви зони.