“Начевам животоописанието на героя мой, Алексей Фъодорович Карамазов, малко смутен. От какво именно: от това, че макар да наричам Алексей Фъодорович свой герой, все пак добре си давам сметка, че той съвсем не е голям човек, и поради това предвиждам редица неизбежни въпроси като: какво толкова забележително има у вашия Алексей Фьодорович, че сте го избрали за свой герой? Какво особено е извършил той? Кому е известен? Защо аз, читателят, трябва да губя времето си, за да изуча толкова факти от неговия живот?
Последният въпрос е най-решаващ, защото на него мога да отговоря само с това: „Може би ще ви стане ясно от романа.”
Да, но ако като прочетат романа, хората не видят и не се съгласят, че моят Алексей Фъодорович е забележителен човек? Казвам това, защото го предвиждам вече със свито сърце. За мен той е забележителна личност, но много се съмнявам ще успея ли да докажа това на читателя. Въпросът е там, че той всъщност е дейна личност, но някак неопределена и неизяснена дейна личност. Впрочем учудващо би било да се иска от хората яснота във време като нашето. Но едно е все пак съвсем безспорно: той е странен човек, дори чудак! Но странността и чудачеството по-скоро са минус, отколкото да дават право на внимание, особено когато всички се стремят към това да обединят частните случаи и да намерят поне някакъв общ смисъл в цялото безсмислие. А чудакът в повечето случаи е частен случай, нещо своеобразно. Не е ли така?
Но ако не се съгласите с последната теза и отговорите: „Не е така” или „Не винаги е така”, е, тогава вече може би ще се окуража душевно по въпроса за значението на моя герой, Алексей Фъодорович. Защото не само че чудакът „не винаги” е частен и своеобразен случай, но, обратното, понякога той може би носи в себе си в някои случаи сърцевината на общото, а всички други хора от неговата епоха -всички неочаквано, под напора на някакво мощно течение, са се откъснали за известно време от него…
Впрочем аз не бих се впускал в тези крайно неинтересни и мъгляви обяснения и бих започнал направо, без всякакви предисловия – ако им хареса, така или инак, ще я прочетат; но бедата е там, че животоописанието у мен е едно, а романите – два…”
“…Главният роман е вторият – това е дейността на моя герой вече в наше време, именно в настоящия текущ момент. А първият роман е нещо станало още преди тринадесет години и дори почти не е роман, а само един момент от най-ранната младост на моя герой. Невъзможно ми беше да не напиша този пръв роман, понеже инак много неща във втория роман биха били неясни. Но с това още повече се усложнява моето първоначално затруднение: щом аз, тоест самият биограф, намирам, че и един роман може би бил излишен за такъв скромен и неясен герой, то каква е логиката да бъдат два и как може да се обясни подобна дързост от моя страна?
Блъскайки главата си да разреша всички тези въпроси, решавам да ги отмина, без да ги разреша. Разбира се, прозорливият читател отдавна вече е разбрал, че още от самото начало бия натам, и само го е хванало яд на мен, че напразно хабя безплодни думи и скъпо време. На това ще отговоря вече съвсем определено: изхабих тези безплодни слова и скъпоценно време, първо, от учтивост и, второ, от хитрост: предупредих все пак предварително за някои неща. Впрочем аз дори съм доволен от това, че романът ми се раздели от само себе си на два разказа „с единство на цялото по същество”: като се запознае с първия разказ, читателят вече сам ще може да реши – заслужава ли да се заема с втория. Разбира се, нищо не го обвързва – може да захвърли книгата още на втората страница от първия разказ и да не я отваря повече. Но пък има и такива деликатни читатели, които на всяка цена ще искат да я дочетат докрай, за да не сбъркат в своята безпристрастна оценка, каквито са например всички руски критици. Наистина с тях все пак ти е по-леко на сърцето: въпреки цялата им акуратност и добросъвестност аз им давам най-основателен предлог да зарежат разказа още на първия епизод от романа.
Ето това е целият предговор. Напълно съм съгласен, че той е съвсем излишен, но тъй като е написан вече, нека остане така.
А сега ето и самото произведение.”
Фьодор М. Достоевски