Неслучайно народът е казал, че: „Хубавите работи бавно стават”. Добре е да вървиш бавно – пулсът не се ускорява, добре е да се храниш бавно – стомахът не се натоварва, добре е да четеш бавно – смисълът не се изплъзва. А май е добре и да пишеш бавно – по-дълбоко овладяваш словото…На тъкмо такова бавно писане сме свидетели в сборни-ка с разкази на Горан Атанасов „Махалата на совите”. Това са промислени разкази, изпитани, връз кожата на автора изпробвани, за да се получи един текст, в който тъкмо бавното, тъкмо незабързаното, тъкмо айляклий-ското са приемливата и желаната житейска концеп-ция. Те започват с „преди”, за ни кажат и подскажат, че точно тоя ритъм на живот, съобразен с природния, прави човека милостив, съпричастен, насърчаващ себе-подобните си, а не чужд, хладен и безразличен спрямо тях. А завършват с „после“, защото искат да покажат, че такъв начин на живот е възможен и днес, въпреки настояванията на актуалността, че не бива да си го позволяваме.… Разбира се, срещаме в разказите на Горан Атанасов и неизбежните чешити – едни герои в българския разка-звачески почерк, които той описва с неподправена наслада и искрено удоволствие. Напълно естествено е да ги срещнем, между другото, след като сме на Балканите. И може да се запитаме защо имаме тук тол-кова чешити, може дори да се опитаме да дадем възмо-жен отговор. Според мен той се крие в местната страст към особеното, към пo’ така живеенето, което излиза извън коловозите на общоприетото и тъкмо поради това е симпатично и примамливо.Митко Новков