“Тази книга ще ви хареса и ще ви запали да тръгнете към предизвикателството – Пътят Камино. И затова още отсега ви пожелаваме – приятен път, успех, изживявайте всяка секунда и всеки миг, докато сте на него. И винаги следвайте целта си до края или дотам, докъдето сте решили, че трябва да е краят! Някъде около средата на нашето пътешествие рязко заваля проливен дъжд и докато се криехме под един мост, за да извадим дъждобраните от багажа си, един безгрижен надпис, издълбан сякаш случайно на висяща дъсчица, привлече вниманието ни. Там пишеше: Everything will be good at the end, if it’s not good, it’s not the end или Всичко накрая ще бъде добре, ако все още не е добре, значи краят още не е дошъл.
Не сме професионални писатели. Нито туристи или спортисти. Въпреки това намерихме перфектното съчетание, за да посветим време за написването на тази книга.”
– Максим Бехар, Венета Писарска
***
“Тове е учебник по Камино
Пътят е един, символично казано, но на практика пътеките са много. В тази книга Максим и Венета ще ви кажат точно колко са на брой. Описали са подробно маршрутите и какво ще видите по тях. Всеки, който е имал колебания да предприеме подобно пътуване, измъчван от безброй въпроси и неясноти, вече може да е спокоен, държейки в ръцете си този “учебник по Камино”.
Тук освен своите лични впечатления авторите са описали с всеотдайна прецизност какво точно да вземете за това приключение. От дъждобран и слънцезащитен крем до чорапи от мериносова вълна – всичко събрано в ръчен багаж.
Максим и Венета не са забравили да подсетят за всичко, което си струва. След практичните съвети ще намерите информация за забележителности по трасето, кратки исторически справки и… хумор.
Тяхното Камино има и една малка тайна. Докато вървят, се усмихват и винаги споделят, че са от България. Това по целия път има неподозиран ефект. Сами ще разберете какъв.
Авторите са се постарали с тази книга да свършат цялата работа, оставяйки накрая за вас едно-единствено нещо – просто да поемете по Камино. Само така наистина ще разберете защо хиляди хора от векове вървят по този мистичен път. Всеки ден, скъсявайки дистанцията по Камино, човек осъзнава, че през цялото време напредва към самия себе си. Да, на практика посоката за това е една, но пътеките, по които се лутаме натам, символично казано, са твърде много.”
– Георги Милков, журналист и пътешественик
***
“За първи път чух за Камино де Сантяго преди повече от 20 години, когато един колега във Франция сподели, че като се пенсионира, първото нещо, което ще направи, е Камино. Осемстотин километра пеша! Казах му: „Адмирации. Дано да имаш сили!“.
И така идеята за това Камино се заби в съзнанието ми. Като човек, търсещ всякакви нестандартни форми на пътуване и преживявания по света, тази идея ме грабна, но религиозният елемент, неминуемо присъстващ във всичко, което четях или слушах, като че ли спираше ентусиазма ми. През годините идеята за Камино идваше с различен интензитет. След това си отиваше. После пак прочитах нещо или чувах някой да разказва за това Пътуване. Обърнете внимание на главната буква.
Струваше ми се невероятно да извървиш пеша целия този път, а и търсех смисъл в това. И така Камино ме преследва повече от 20 години. До COVID. След близо двегодишно седене и работа вкъщи бяхме зажаднели за интересни преживявания, за движение, за предизвикателства, а може би и за рестарт или намиране на нов Път…
И пак идеята за Камино излезе на преден план. Ние с Максим сме свикнали да пътуваме интересно, да опознаваме света, хората, различните култури, вкусове, истории. Пътуване пеша за дълго време досега не бяхме предприемали, а и някак идеята за движение, предизвикателство и цел много бързо си проби път. Заедно с пролетните лъчи на слънцето за по-малко от седмица всичко, което бяхме чули, коментирали и изчели, изведнъж изкристализира, придоби смисъл и се реализира. Така се озовахме в самолета за Сантяго. С маски, с два огромни куфара. И с чувството, че тръгваме на незабравимо и единствено по рода си пътешествие.
Дали беше така – прочетете тази книга до края.”
– Венета Писарска
***
“- Камино!? Не, не ми казвай, Макс. Да не си се побъркал, ще ходиш като муха без глава, докато грохнеш, и после ще ближеш рани… !
Чувах тези възклицания през последните няколко години и след поредния драматичен разговор се прибирах у дома спокоен и щастлив, че няма да се излагам на излишни рискове. За девет от десет души, с които започвах тази тема, Камино по някаква необяснима причина беше непреодолимо препятствие и като че ли с това разговорът веднага приключваше.
– Камино! Уау! Ти си страхотен, ти си герой… Как беше, скапа ли се, умори ли се, колко километра мина… ама браво на теб, с кого бяхте… Само двамата? Е, стига де, трябва да сте умрели от скука…
Това бяха поне деветдесет на сто от разговорите, които имахме, след като се завърнахме от невероятно прекрасния Сантяго де Компостела. Въпреки всичко с лекота взехме това важно решение и в секундата, в която и двамата се погледнахме в очите с онази взаимна светлина, с която знаем, че нещата ще се случат, вече имахме “крилете” да решаваме свободно, да определяме дати, маршрути, билети, къде да спим, да се храним, да почиваме и какво да разглеждаме.
Всичко това обаче не отговаря на въпроса защо точно пък Камино. Маршрути по света – колкото искаш. Дори в България сигурно са няколкостотин, друг е въпросът дали въобще някой се замисля за това.
Докато пиша тези редове, 93-годишният ми чичо Аврам Фархи, който живее в Питсбърг, Пенсилвания, заедно с петгодишния си внук Ейтън, който не знае и дума български език, обикаля из чукарите около Банско, цъка с език и не иска и да чуе за Камино или дори за заветните планини в Колорадо. Но това е дълга тема, надяваме се все пак един ден да напишем книга и за прехода от връх Ком до нос Емине… Първата и много ясна причина да се насочим към пътя Камино е самото предизвикателство. Целият живот и на двама ни е преминал в преодоляване на препятствия и това за всеки от нас е огромно щастие.
Ще се изкушим да цитираме нашия добър приятел Ники Николов, който в битността си на моряк в най-младите си години всеки ден подпитвал капитана на кораба дали се представя добре. На началството един ден обаче му писнало и капитанът троснато му казал: “Николов, стига си питал! Изчакай да дойде първата буря и тогава ще ти кажа дали ставаш за моряк!”.
Та… и ние постоянно минаваме през бури, всеки в собствената си планинка, горичка, офис, предизвикателство, спорове, проекти… Камино беше така мечтано предизвикателство, че в момента, в който се появи възможност да го преодолеем или поне да се докоснем до него, започнахме да живеем с тази мисъл. Единствено и само!
Втората причина бе желанието да осъществим дълъг преход, какъвто не сме правили досега, и дори чисто “спортно” ни се искаше да се раздвижим добре, да свалим някой и друг килограм, да походим, да се освежим. Приемете това като чисто човешко желание, което – сигурни сме – всеки има в някакъв момент или моменти, но не знае как, с кого и къде да го осъществи.
Третата причина – бяхме чували, чели и гледали толкова много за този невероятен път, че за нас беше чест да се докоснем до него като до нещо свещено и велико. И двамата нямаме никакви религиозни предпочитания, залитания или вкусове, но подхождаме с огромно уважение към всяка религиозна ценност и вяра, а без съмнение за католиците, а и не само Камино е и въпрос на вяра и отдаденост.
Желанието ни да се докоснем до нещо непознато и същевременно, ако не успеем да минем по пътя, ако се изморим или ни “писне”, да имаме свободата да спрем когато и както си поискаме, се оказа и четвъртата причина да се запалим по тази идея. Не я подценявайте, тъй като причините, които изреждаме, далеч не са подредени по важност.
Всъщност точно в това се крие и красотата на проекта “Камино”, вероятно не само за нас двамата. Можеш във всеки един момент да спреш, да си направиш оценка дали ти се продължава въобще, да останеш повече дни в един град или село или пък изобщо да не спираш на някое място… Осъзнахме, че за нас думите “Камино” и “свобода” са синоними, и това реши всичко. Взехме картата, намерихме подходящата туроператорска агенция в Испания, изгледахме няколко филма, след което с всеки изминал ден ставахме все по-нетърпеливи.
И тръгнахме.”
– Максим Бехар
