С вас мога да споделя: и на мен случилото се с Томас ми дойде като гръм от ясно небе. Всъщност смятах да напиша съвсем друга книга. Трогателна книга, която да разсмива. Щеше да се разказва за щастливото ми детство. За баща ми, който ми свиреше на цигулка преди лягане. Tолкова прелестно! За майка ми, която му пригласяше нежно. Така вълнуващо! За братята и сестрите ми, които ме гледаха като писано яйце. За приятелите, които на рождените ми дни гонеха с уста увесените от тавана бисквити. Щеше да се казва „Приключениятата на едно щастливо дете“. Представях си как става любимата на всички коледна книжка. И не само децата, ами и татковците и майките, дядовците и бабите, дори министър-председателят щеше да я изчете на един дъх. Под светлината на свещите, пред пращящия огън, на чаша горещ шоколад.

Но тогава ме посети господин Туп. Не го познавах. Той също не ме познаваше, но знаеше кой съм, защото аз съм световноизвестен писател на детски книжки. Казвам го с цялата си скромност.

Господин Туп беше на моите години. Косата му беше бяла, а темето – голо. Но и господин Туп някога е бил дете.

Двамата седнахме пред пращящия огън и тогава господин Туп извади от чантата си дебела тетрадка.

„Знам, че сте писател, който обича хората“, започна той.

Кимнах, защото беше вярно. Ужасно обичам хората. Всъщност дори малко прекалявам.

„Затова исках да ви покажа това – той ми подаде тетрадката. – Написах го, когато бях на девет – продължи той. – Наскоро го разлистих наново. Според мен си заслужава. Но първо го прочетете вие, може пък да е твърде непочтително.“

Стреснах се.

„Непочтително ли?“ – попитах учуден.

„Да – потвърди господин Туп. – Детството ми не беше щастливо, а от това човек става непочтителен.“

Загледах се в пращящия огън. Непочтителността е сериозен проблем, особено пък в детска книжка.

„Ще му хвърля едно око – обещах аз. – След това ще ви потърся.“

Изпратих господин Туп.

„Продължавате ли да сте все така непочтителен?“ – попитах го на прага.

Господин Туп кимна.

„На вашите години?!“

„Нищо не се е променило“ – увери ме той. След това изчезна в снежната виелица.

Още същия ден изчетох „Книгата на всички неща“, при това на един дъх. Непочтителна беше, и още как! Самият аз съм страшно почтителен, но на мен ми е лесно – моето детство беше щастливо. От понеделник до петък в любимото училище! Господин Чернодъск! Госпожа Мастилен! Всяка вечер сладката цигулка на баща ми и

нежното сопрано на майка ми! Нямам нито една причина да съм непочтителен, но пък смятам, че и на нещастните деца понякога трябва да им се дава думата.

Обадих се на господин Туп и си уговорих среща с него. Двамата прекарахме не една вечер пред пращящия огън и така се роди тази книга.

„Е, Томас – попитах го аз последната вечер, – успя ли в крайна сметка?“ – понеже вече се обръщахме един към друг на малко име.

„Какво, Хюс?“ – не разбра той.

„Стана ли щастлив, Томас?“

„Да“ – каза той.

После изпихме по чаша горещо мляко.