Към края на своя не само дълъг, но и невероятно наситен с важни събития, любопитни случки и най-драматични обрати живот, Димитър Маринов пише като венец на богатото си творчество и своята автобиография. В нея той напълно разгръща недоизявения си до този момент талант на художник на словото с умело подбраните митарства (приключения и изпитания), живия диалог, сюжетните обрати и великолепно обрисуваните герои и негодници тя е по-увлекателна и се чете с по-голям интерес и от хубав роман. Благодарение на добрата си памет и със силата на яркия личен спомен авторът пресъздава по неповторим начин автентичната атмосфера на българския живот през Възраждането и първите десетилетия след т. нар. Освобождение – доста по-различна от тази, която днешният читател познава от учебниците и други политически коректни, пригладени писания. Наред с това той оставя и цяла галерия от живи образи на видни личности, с които съдбата го среща в различни етапи на неговия житейски път – уважаваните учители Кръстьо Пишурка и Никола Първанов, църковните дейци Неофит Рилски и Екзарх Йосиф, колоритните войводи Панайот Хитов, дядо Цеко и дядо Ильо, строителите на нова България Петко Каравелов и Стефан Стамболов, и много други. Същевременно Д. Маринов използва спомените си за събития и лица и като повод за умъдрени от опита размисли върху важни процеси в българската история, за признаване на заблуди и преоценка на постигнатото.