В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има десетина важни неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е само задължен някому или само обективен спрямо фактите. Трябва да е по средата, ама същевременно да мирише на прясно изпечен хляб, та да му се дояде на читателя.
***
“Докато чукне 50, мъжът мисли, че има само един орган. После започват да се обаждат и останалите. Колкото и да младее, човек се връща към спомените. И колкото по-навреме, по-добре, че да не му е нужен езиков памперс. 
Предпочитам сам да си избера разказа за миналото, отколкото наивно да разчитам на наследниците или да пази Бог, на доброжелатели.
Всъщност никой не се интересува от ближния искрено, но от прочетеното поне може да му остане едно приятно изживяване. Благодаря и на толкоз.”
– Петър Стоянович