По принцип разказът не е моята стихия, а когато ме карат да разправям спомени, те текат трудно, оскъдно. Но щом съм на път, ме връхлитат, завладяват ме и съм готова да се впусна насреща им с разтворена душа. Дума, картина, мисъл, всичко може да разгъне верижната реакция на моите спомени, когато се движа, с превишена скорост може би, по земя, небе и вода из огромното кълбо.
Така съкровено и интимно звучи гласът на Елисавета Багряна, докато лети към най-далечната точка, която ще посети – Рио де Жанейро, за да ни разкаже за най-драматичните и вълшебни дни от своя живот. В това вълнуващо пътуване влюбената в света, хората, изкуството и поезията Лиза, както е наричана от близките си, споделя откровено и без задръжки за големите срещи и любови, белязали вихрения й житейски път и дръзката й поезия, като не спестява нито шеметните изживявания, нито тежките удари, които съдбата й изпраща. Редят се образите на съпруга й Иван Шапкарев, на големите й любови Боян Пенев, Изидор Цанкар, Матвей Вълев, Александър Ликов, на личности, определили професионалния й път – Йордан Йовков, Владимир Василев, Константин Константинов, Сирак Скитник, Дора Габе… На фона на Белград, Париж, Рио де Жанейро, Белу Оризонте Лиза прелиства страниците, на които са изписани спомените и животът ?, през 1960 година, а в думите й тупти любовта, мъката, вината и неотменно жаждата за живот.
