…Вече отдавна не говоря. Всички са свикнали. Майка ми, брат ми.

Татко е мъртъв, така че не знам той какво би казал. Може би че ми е по наследство. В нашия род много неща се предават по наследство. Няма измъкване. Поколение след поколение, по права линия.

Може би винаги съм носела мълчанието вътре в себе си. Преди казвах неща, които не бяха верни. Казвах, че грее слънце, когато валеше дъжд. Че овесената каша е зелена като поляна и има вкус на пръст. Казвах, че училището е все едно всеки ден да пристъпваш в непрогледен мрак. Все едно цял ден да се държиш за парапета.

Спрях да говоря, когато растежът вътре в мен зае твърде голямо място. Бях сигурна, че не мога едновременно да говоря и да раста.

Може би преди бях от онези, които водят останалите. Хареса ми, че сложих край на това. Толкова много хора, за които да държа сметка. Толкова много мечти, които да сбъдвам. Пожелай си нещо от мене, можех да кажа. Но не можех да изпълня нито едно желание.

Всъщност.

Дните и нощите си приличат. Мълчанието омекотява контурите и всичко се облича в нещо като мъгла. Може да го наречем здрач. Може да го наречем както си искаме.

Татко е мъртъв. Това казах ли го? Аз съм виновна.